Libertati viam facere

Пламен Дойнов, 22 октомври

Точно преди 50 години - на 23 октомври, една студентска демонстрация по улиците на Будапеща за часове се преобразява в народно въстание срещу комунистическата диктатура. За около месец целият свят се залепя за радиоапаратите и се опитва да долови какво се плъзга по вълните на ефира - корабът на свободата или гъсениците на съветските танкове. Известно е, че идват гъсениците и изяждат всички ябълки. Но унгарският подвиг от есента на 1956 г. остава завинаги в колективната памет на народите - като незаличим белег, прорязал лицето на Източна Европа.
И все пак емблемата "1956" за различните народи отключва различни спомени. Ако за унгарците тя неизбежно се свързва с възвишения им порив за свобода, а за поляците с бунтовете в Познан, то в България зад 1956-а се мержелее сянката на Априлския пленум и началото на властта на Тодор Живков. Разбира се, в отделни лични спомени ще изникнат весели моменти ( сватба или раждане на дете ) или ужасни епизоди като възстановяването на лагера в Белене.
В есето си от 70 - те години " Унгарската есен " Георги Марков прозорливо пише за смазването на унгарското въстание : "Внезапно и категорично до всички нас в Източна Европа историята изпрати своята истина - ЧЕ СМЕ ОБРЕЧЕНИ." Подялбата на света в Ялта се осъзнава през 1956 г. с трагическа яснота, но именно на този фон бунтът на един народ срещу предопределената му от други съдба изглежда толкова сюблимен. Затова днес светът участва в безпрецедентното отбелязване на унгарския подвиг. Защото вижда в саможертвата на обречените една от причините за собствената си промяна.
Всеки народ си има събития от своята история, в които след време се оглежда целият - разпознава се като едно колективно тяло, набавя си единство, изработва своята идентичност. Става дума за общо ретроспективно споделяне на върхови исторически моменти. Това са символични прагове на историята, които след като бъдат преминати, както гласи клишето, народът вече не е същият.
Какво можем да изберем от историята на Народна република България (1946 - 1990) , в което да се разпознаем всички? Днес не различаваме дори един-единствен момент на общобългарско колективно сбъдване в епохата на комунизма. Руският патриарх Алексий ІІ още през 1994 г. поиска прошка от унгарците за съветската агресия. Можем само да мечтаем, че някога ще поиска прошка и от българите. Няма за какво. Нас съветски танкове не са ни газили. Но вместо да се отдаваме на самосъжалителна народопсихология, по-добре да припомним конкретни имена и случки, с които да извикаме образите на българската воля за свобода.
Да признаем личния подвиг на поета Йордан Русков, който през 1956 г. нелегално разпространява листовка със стихотворение в подкрепа на унгарското въстание. Тя му струва 7 години затвор. Да възкресим имената на онези студенти, които пишат по стените на своя институт лозунга: "Вън съветските интервенти от Унгария." Да припомним думите на Георги Марков, с които разобличава бездарието на комунистическата система и плаща за това с живота си. Нека някому това да изглежда незначително на фона на унгарското въстание. Но вместо да се позовем на липсващия Голям подвиг, търпеливо да се вгледаме в "малките" прояви на морален стоицизъм, в епизодичните избухвания на несъгласието и човешкото достойнство. Да събираме име по име, жест по жест българската чест. А за прошката - нека забравят.

Председателят на закритата комисия за разкриване на документите на бившата Държавна сигурност пред "Дневник"

Президентът Първанов обяви своята позиция за случая "Гоце", което доведе до въпроса какви са били причините неговата връзка с ДС да не бъде обявена от две поредни комисии. "Дневник" се обърна към Методи Андреев, който разкрива подробности за това как през 2001 г. дейността на оглавяваната от него комисия е била саботирана и законът не е бил изпълнен.

Мнозина си задават въпроса, след като президентът Георги Първанов обяви своята гледна точка за казуса с агент "Гоце", защо комисията "Бонев", а след това и оглавяваната от вас комисия не са обявили фактите?

- Истината е, че за пръв път с агент " Гоце " - Георги Първанов, аз лично и комисията се запознахме от докладите на комисията "Бонев". Преди нас тя го е проверявала в качеството му на народен представител и е установила безспорно следния факт: имало е всички данни да се каже, че Георги Първанов е бил агент на Държавна сигурност, в комисията " Бонев " никога не е бил воден спор по този въпрос. Спорът е бил друг - дали има достатъчно документи съгласно тогава действащия закон Първанов да бъде обявен като агент на ДС. Законът, който тогава се изпълняваше, имаше една съществена особеност и тя дойде от решението на Конституционния съд. А то казваше, че не може да бъдат обявени лица, за които няма безспорни доказателства, като такива според решението се разбираха: собственоръчно написани материали, донесения, декларация за сътрудничество или разписки за получени пари. Тъй като в това дело няма собственоръчно написани документи от Първанов в качеството му на агент " Гоце " , комисията " Бонев " , а и следващата комисия, на която аз бях председател, не са могли съгласно тогавашния закон да оповестят Георги Първанов.

Но това не означава, че той не е бил агент. Все пак не бива да се забравя и деликатният факт, че по онова време четирима членове на Конституционния съд ( КС ) са гласували за това решение при условие на конфликт на интереси.

Искате да кажете, че те са били зависими от ДС?

- За тях има документи, каквито впоследствие КС определи като недостатъчно основание да бъдат обявявани въз основа на тях агенти на ДС. Оттам насетне обаче решението на КС трябваше да се спазва, както го спази комисията " Бонев " , а и нашата комисия ( заради това решение на КС през 1997 г. министър Бонев обяви имената само на 23 агенти от общо 93-ма души, като 70 души попаднаха в категорията на т.нар. картотекирани сътрудници, за които няма достатъчно данни - бел. ред. ) .

Казахте, че за пръв път сте попаднали на "Г оце " в протоколите от комисията " Бонев " .

- Да, там има запазени фонозаписи и протоколи от заседанията на комисията. Те се съхраняват в архива на нашата комисия, тъй като по закон дойдоха при нас. Интересен момент е, че в тези протоколи за пръв път се споменава за хонорара, който Първанов е получил за този предговор към книгата, който е трябвало да напише тогава.

Кой споменава този факт?

- Казва го тогавашният директор на Националната разузнавателна служба ( НРС ) ген. Димо Гяуров. Тогава обаче не става ясно дали има запазен документ и това не се изясни и до края. В делото, с което се запознахме, такъв документ нямаше.

Президентът обаче призна, че е получил хонорар.

- Той си признава и много добре прави, защото не се знае този документ къде е и няма ли някой да го изкара на светло, ако обяви, че не е получил пари.

Значи от протоколите на комисията "Бонев" се разбира, че ген. Гяуров през 1997 г. е посочил, че съществува документ за парите, а през 2001 г. - не?

- Така излиза. Дали е имало или не, аз не мога да твърдя. От протоколите на комисията "Бонев"се разбира, че такъв документ има. Впоследствие при разговорите ни с ген. Гяуров той каза, че нещо неправилно се е изразил. В някои от документите, с които се запознахме, ставаше въпрос за сумата от 500 лв.

Кога за пръв път комисията " Андреев" проучи случая " Гоце " ?

- През лятото на 2001 г., когато проверявахме кандидатите за народни представители. Ние тогава изготвихме доклад за състава на 38-ото народно събрание и в него сме посочили конкретно число депутати, които са от категорията на картотекираните сътрудници. В това число влиза и Георги Първанов като картотекиран агент на ДС.

А какво се случи при проверката на кандидатите за президент през 2001 г. ?

- Истината е, че тогава за пръв път комисията се запозна с материалите в папката " Гоце " . Ние отидохме в НРС и в определена стая ни бяха предоставени тези документи, свързани с агентурното минало на Първанов. В папката на първо място имаше проучване на Георги Първанов, лични данни под формата на проучване и биография. След това имаше доклад от оперативния работник на Първо главно управление на ДС, в който се казва, че освен контакт с лицето му е предложил да напише предговор към една книга на българин от македонски произход за България. Първанов се съгласява, по това време той работи в Института по история на БКП. Тази работа е свършена и той получава хонорар. След това обаче оперативният работник е предложил на своите началници да се разкрият пред Първанов и да му предложат сътрудничество. Това е вторият доклад, който е написан, и го прочетохме в досието.

В него се посочва, че те са се разкрили, че са от външното разузнаване, и на Първанов му е предложено сътрудничество и той е приел на патриотична основа. И след като е приел да стане агент, в доклада се посочва, че му е възложена друга задача. Тя е да изготви доклад за института, в който работи, за проблематиката, която се работи в отделните секции, и за темите, с които се занимават отделни негови колеги. Препоръчано е този доклад да бъде предоставен на Шесто управление на ДС. Дали такъв доклад е написан няма информация. Но от всичко казано дотук следва, че Георги Първанов доброволно се е съгласил да сътрудничи на ДС, приел е задача. По-нататък няма данни.

Но президентът в своето изявление не обяви подобни неща?

- Той обяви само първоначалната информация относно ангажимента му за написване на книгата. Той не призна официално, че по патриотични подбуди е сътрудничил на Първо главно управление на ДС.

Какво реши комисията " Андреев " след това?

- Възникна спор какво да предприемем. Трябва ли да извикаме Първанов, а и не само него, но и още трима души, които участваха в президентската надпревара и също попадаха в категорията на картотекирани сътрудници на ДС. По закон трябваше да ги поканим в комисията, за да ги запознаем с документите. Процедурата предвиждаше да им предложим да подпишат декларация, че не са сътрудници, или да признаят. Ако се установеше, че са излъгали, ги заплашваше затвор до три години. Имаха право и да откажат и в този случай комисията решаваше как да постъпи.

Спорът продължи на доста заседания и се оформи едно ядро около ген. Христо Марински, представителя на БСП в комисията. Той се застъпи за тезата, че не сме прилагали тази процедура и ако го направим, може да изтече информация към медиите, журналистите ще започнат да следят кои влизат в комисията, ще ги снимат и заплашваме да провалим изборите.

От четиримата, за които е имало информация, все картотекирани ли са били?

- Да. Това бяха Веселин Бончев, той никога не го е крил, Петър Берон, когото вътрешният министър Румен Петков наскоро обяви, Жорж Ганчев и Георги Първанов. Комисията дебатира дълго време и накрая се стигна до парадоксалната ситуация, при която ние трябваше да гласуваме дали да изпълним закона! Около Марински плътно застана Веселин Ангелов...

Който говори други неща и имате спор...

- Не, нямам спор с човек, който лъже. Аз казвам каквото съм чел. Накрая се предложи да гласуваме четиримата кандидати да бъдат извикани в комисията. При самото гласуване аз и Евгени Димитров застанахме на позицията, че законът трябва да се изпълни и процедурата да се спази, но не можахме да получим мнозинство. Под давлението на ген. Марински против гласуваха Мохамед Реджеб и Веселин Ангелов, останалите двама членове, доколкото си спомням, се въздържаха. В крайна сметка не приложихме закона.

И така комисията не излезе с доклад за президентските избори не защото не е имало какво да съобщим, а поради открития саботаж от страна на представителя на БСП ген. Марински. По тази причина тогава нищо не се каза, а не, както сега някои се опитват да внушат, че комисията не е имало какво да каже. Имаше, но и Първанов си имаше сериозни адвокати в комисията. След като дейността на комисията беше преустановена, Марински беше привлечен от президента на работа в президентството.

Останаха съмненията, че в папката "Гоце" след 2001 г. някои материали са или изчезнали, или в момента някой не казва пълната истина.

- Че президентът не казва пълната истина, е факт. Що се отнася за първата хипотеза, имам сериозни опасения, че и това се е случило. Аргументите ми са следните : Веселин Ангелов твърди, че има преснимани докладите на оперативния работник, в които пишело, че от Първанов не става агент и следва да прекратят разработката. Това звучи като подготвено алиби. Ангелов говори за обект за разработка, но тук не става въпрос за такова нещо, а за вербовка под чужд флаг.

Първо, Ангелов не може да разполага с преснимани документи по една елементарна причина и тя е, че никога не е имало възможност в стаята на Националната разузнавателна служба да се преснимат документи, там няма ксерокс. Въпросът е кога Ангелов е намерил ксерокс да преснеме тези доклади. И другото, много по-озадачаващо, е твърдението на Ангелов, че агент " Гоце " е свален от отчет през 1993 г. Откъде Ангелов знае това, след като комисията имаше право да чете документи до 25. ІІ. 1991 г. ?

Много опасно е, ако някои са решили да унищожат определени документи от тази папка, защото от нея има факти, запазени в материалите на комисията "Бонев" и в нашия архив. Когато Евгени Димитров заведе дело във Върховния административен съд срещу правителственото решение за ликвидацията на комисията и предаването на архива ни на Държавната комисия по сигурността на информацията ( ДКСИ ) , Марински организира една група от колегите и излязоха с декларация, че се разграничават от нашите действия.

Сега вече пост фактум разбирам колко точна е била преценката му за значението на тези архиви. Днес те остават единственото сигурно доказателство, че агент "Гоце" съществува и че това е Георги Първанов. Целта през 2002 г. очевидно е била тези архиви да бъдат предадени на ДКСИ и да попаднат под разпореждане на комисия под контрола на управляващите, след което да се тръгне към заличаване и на тези доказателства. Това обаче не стана.

www.dnevnik.bg

Бившият президент на петролната компания Shengli Oilfield Daming ( филиал на Sinopec ) Ли Ронсин беше осъден на смърт в Китай за подкупи и присвояване на 37 милиона юана ( 4.62 милиона долара ) , съобщиха световните агенции. Съдът прие, че бизнесменът е получил 4.83 милиона юана под формата на подаръци, както и че е източвал компанията в периода декември 2003 - април 2004 г.

Изпълнението на смъртната присъда на Ли Ронсин е отложено с две години.

Ина Стоянова

Последната седмица бе белязана от разтърсващи разкрития и откровения, които обърнаха политическото ни битие с хастара навън. Иначе толерантният български народ сигурно е изпаднал в дълбок смут, научавайки, че бившият му премиер от благороднически произход е разследван в международен корупционен скандал, че настоящият президент е бил сътрудник на Държавна сигурност, а доскоршният главен прокурор и настоящ български посланик раздава цветисти псувни, на които би завидял дори савойският принц.

Без съмнение най-голям е шокът около оповестените в медиите записи от телефонни разговори между италианския престолонаслединк Виктор Еманиул Савойски, който е братовчед на Симеон Сакскобургготски, и приближеният на двамата бизнесмен Пиерпаоло Черани. Разменените реплики по адрес на царя ( “задник” , “копеле” , “глупак” , “загубеняк” ) , по адрес на Българя (“говнян език”, “шибана страна”), за характера на техните бизнес отношения ( “да не ни срита по топките”, “торба с пари” ) , са истинска провокация към въображението и здравия разум. Дори и евентуалните обвинения към Сакскобургготски за склоняване към корупция или за участие в корупционни схеми да не могат да бъдат доказани, самата съпричастност на бившия премиер към въпросните лица и схеми е достатъчно основание смирено да се извини и да се оттегли от политиката.

Аферата удря не толкова политическата състоятелност на Сакскобургготски, която и без друго се срина , а изкоренява самия мит за “възпитания” , “благороден” и “добър” цар, който след 50-годишно изгнаничество се връща в родината си, за да й “служи безкористно” , воден от вътрешните си убеждения за “почтеност във всичко” .

На фона на цялата мръсотия, поквара и далавераджийство от най-долнопробен вид, които се леят от устата на техни “благородия” , опитите на Симеон да ни убеди, че дълбоките му нравствени устои идвали от семейно възпитание на майка му ( савойска принцеса ) , звучат изключително нелепо.

Всичко, което досега бе смятано за неотменим атрибут на Симеон – царско потекло, перфектно владеене на 7 езика, близки контакти с монархически фамилии, широки международни връзки, сега се обръща като проклятие срещу него. Защото именно тези “предимства” му разкриват достъп до далавери в международен мащаб, за каквито провинциалните му български побратими в политиката могат само да мечтаят.

Умилително звучат оправданията на българските власти, че не били получавали досега информация за нерегламентирани парични преводи и нерегламентирани контакти и поведение на бившия премиер и министрите му. През последните дни всички слухове и предположения за намеса на царски роднини и приятели със съмнителна репутация в приватизационни сделки и инвестиционни проекти просто се потвърдиха.

В настоящата ситуация на бездействие, некомпетентност или безпомощност на институциите, не е чудно, че Симеон и бившите му министри позират като едни непорочни мадони по телевизията и ни убеждават колко порядъчно са си вършили работата и колко несправедливи са обвиненията.

Тая сценка с “набедената невинност” я гледаме от яхтения скандал насам. Досега всичко им се разминаваше.

В петък главният прокурор потвърди, че все пак ще правим Национално бюро за разследване по румънски модел, което да лови случаи на корупция по високите етажи на властта. Похвално. Но ако ще се прави със същите хора и по същите методи, по които се работи досега, няма смисъл да очакваме каквито и да е резултати.

И тъй като, когато става дума за правосъдие, негова своебразна емблема през последните години е Никола Филчев, внезапното му “включване” в скандалите от последната седмица даде нови основания за размисъл. Цяла България чу как посланикът ругае журналисти, но вероятно сетивата на властта са били притъпени от далеч по- дебелашките изцепки на “техни благородия” , та затова не бяха взети никакви мерки. Какво пък толкова, псува.

Освен това държал година и половина в чекмеджето си преписка от народни представители по аферата, по която сега работят италианските магистрати. Да работят. Българските власти ще изчакат техните официални заключения, пък после ще решават.

Външният министър Ивайло Калфин се опитва да излезе от “лайняната” ситуация ( ако можем да си послужим с образната лексика на италианските братовчеди ) и обяснява, че Филчев не е извършил никакво престъпление, за да го отзове от Казахстан. Това щяло да е прецедент. Какъвто, между другото, беше назначаването му.

В петък Калфин прехвърли този горещ картоф към лидерите на тройната коалиция – Станишев, Сакскобургготски и Доган – които били взели политическото решение за посланическия пост на бившия главен прокурор. Така външният министър, бивш съветник на президента, се опита да разтовари бившия си началник поне от един грозен политически упрек, който тегне над бъдещата му кампания за преизбиране.

Същия ден Първанов набра смелост и най-после призна, че той е агент “Гоце” . От обясненията му стана ясно, че не знаел, че работи за Държавна сигурност, защото през цялото време мислел, че работи за Външно министерство. Така му казал сътрудникът на ДС, който го вербувал.

Новината за “Гоце” не е новина за повечето политици, медии и немалка част от обществеността, които знаеха, че Първанов има досие.

Оттук нататък има два важни въпроса. Първият е ще натисне ли Първанов правителството и мнозинството да извадят ( и то бързо ) всички досиета на хората, които в момента заемат публични длъжности, включително и неговото. Та да можем да оценим по достойнство патриотичните му заслуги, каквито ни убеждава, че има.

А разсекретяването да се извърши от независима комисия и без участие на бивши служители на ДС би бил единственият начин да се разбере дали документите за президента в архива на бившето Първо главно са подменени, каквито съмнения бяха изказани от членове на бившата комисия “Андреев” . Все пак Първанов е президент вече пета година. Нищо чудно “поомачканата” папка да е станала такава и заради интервенция на негови хора.

Вторият и по-съществен въпрос е какъв е моралният кредит на Първанов оттук нататък, след като е ясно, че като политик с агентурно минало досега винаги е можел да бъде шантажиран и воден за носа от хора на бившите тайни служби.

Той няма да си подаде оставката, както настоява дясната опозиция. И ще продължи да раздава политически и морални оценки и да се бори на думи за ред и законност, като на дело толерира лица като Филчев, Сакскобургготски и разбира се, Ахмед Доган ( чиято корупционна слава напоследък избледня под напора на “савойската” вълна ) .

Всичко това, което се случи през последните дни, на пръв поглед изглежда сензационно, скандално или налудничаво. Какъвто е българският политически живот. Но то крие и потенциал за дълбок катарзис, който обаче може да бъде предизвикан не от политиците, а от медиите и обществото.

www.mediapool.bg

“The Ministry of Interior will step forward to declassifying its archives, the main part of which is related with the activities of the former State Security”. This long – expected news recently caused a series of media discussions in connection with the ill Bulgarian problem – the secrets of the repressive machine of the communist regime – State Security. I intentionally do not use the word “former”. If we leave alone this “long process, in which it is important to clarify the mechanism and coordination for the reconsideration of the classification of the archives” (words of the Bulgarian minister of interior), as well as the contradictions with the Act for protection of classified information, according to whose regulations some archives were supposed to become public in 2003, the problem with the so called declassification is connected with something much more important – the search for truth. This is a process that makes societies democratic and progressive. Not the administration. And to what extent and whether the Bulgarian Ministry of Interior will succeed in shaking off its dark past is indicative the fact that there is a non – compliance with parliamentary regulations - something typical for State Security, which “carries out its activities under the control and supervision of the Central Committee of the Bulgarian Communist Party, respectively its Political Bureau and the Secretary General of the Central Committee” . A serious doubt arises in me whether this state institution which is supposed to defend the safety of the citizens does not continue to carry out its activities under the directions and control of a new GenSec, forgive me for my poor terminological vocabulary in applied communism.

But let’s leave the conspiracy theories aside. I wonder how many more generations will I have to wait to see supremacy of the law. When the words State Security are mentioned, something much deeper than Ministry of Interior, files and agents occurs to me, something, which will continue to exert influence on the Bulgarian human way of thinking and behavior for years ahead. For decades our nation was under such a sophisticated yoke that a substantial number of it started to feel pleased, satisfied, after which even free, and refused to believe that there could be anything better than socialism. Of course those who could not identify freedom with the poor Russian cars, the small apartment, the ability to “raise their children”, combined with the two–week once–a–year vacation in a cheap Black Sea resort, could also hardly reconcile with the irreconcilable oppression.

Do you know what the most effective way to subordinate a person is? Just take his freedom to choose. Decide instead of him, give him choices on a platter, relieve him from the responsibility of choice and he will not only like it, but will want more pseudo-freedom. Thus you will make him feel free – free from the right to do what he considers reasonable, to speak what he thinks, and to feel what is on his heart. A total control over personality. And to some extent voluntary. All this reminds me of a huge massive Stockholm syndrome – when the victim identifies with the ravisher and his cause, and starts to be sympathetic for him and even takes his side, denying reality.

That’s what the Party was doing for decades. I have wondered many times whether I should blame those who liked such a way of life, or those who made them like such a way of life. But is it possible to break the will for freedom so easily and to buy it with the aforementioned socialist simple gains? I think the answer is negative. What sincerely drives me insane is the continuing stubbornness of these people to reject their given right to choose relatively free, that voluntary refusal of the condition that makes them human – the process of choice and the consequential responsibility of this choice. The fear seems to be planted so deeply in their minds that it makes them incapable of surviving in an environment of personal choices. And it is not the fear from the Party, which went away in the beginning of the nineties, but the fear to bear the consequences of their own choices in life. That is what I would term “the communism syndrome” – the repressive system created incapable to live freely people, who still prefer some other party to decide instead of them, to guide their choice, while they continue to exist. Just think how many icons of salvation were created in the transition period and how all of them collapsed like the red star above the Communist House. A considerable part of the people continues to hope that the state will make their lives better because they cannot (or do not want to) hold their lives in their own hands, i.e. to make choices and be responsible for those choices in front of themselves. They act inadequately, they are confused, and they do not know what freedom is and are always ready to blame someone else for their own ineffective inertness. And how could they possibly know what freedom is, when they have never been free? To me, these people are victims, victims of the communism syndrome.

I have long reasoned why this modern slavery of mind and good sense collapsed. In fact the word “modern” is not applicable here, because all yokes in the entire human history aimed one thing – control over personality. I have searched for an economic explanation, a conspiratorial one, and I become more and more convinced that it resembles the definition of democracy – anyone could give his or her own original interpretation. Probably the end of this slavery is caused by a number of factors but I think that it fundamentally contradicted the natural human evolution. The man is a free animal and the pursuit for freedom lives along with the pursuit of control by other human beings. As Darwin once said, species continue their existence due to the survival of the fittest. This hypothesis suggests a lack of equality between the particular representatives of the species – something which the Party tried to force on the “enslaved”, excluding the dominators, who choose instead of the “equals”. Therefore only the most faithful to the Party will survive, instead of the fittest. If we accept that the only constant thing is change, which I identify with evolution, then the lack of change means a lack of evolution. The inner instinctive natural human mechanism could not survive under such conditions, which suggest extinction of the human identity and species, as a person identifies with himself, not with the Party or the local Party secretary. This makes such an oppressive system, bind together with depersonalization of the individual incompatible with the human nature. Respectively the deprivation of freedom could not be accomplished to the very end.

But what slavery managed to do was to plant in their way of thinking the idea that they are not able to choose, but depend rather on someone else’s good will. A significant number of our society, I believe, continues to live with the concept of dependence on someone else. Who is responsible for curing the syndrome of communism? I would like to leave that question open, as I do not think a synonymous answer will be satisfactory and thorough. May be the cure hides in he society itself and it will take years to take effect. The only thing I am sure of is that for now we will continue to live with this syndrome. Be careful for its manifestations.

Сещате се за онзи огромен монумент в центъра на София, близо до Народното събрание, точно този, да, пред който децата се събират да карат скейтборд. Ето, видяхте ли, вече със сигурност знаете за какво говоря.
Всеки път, когато мина покрай него, се замислям какъв е смисълът на паметниците – исторически, политически, патриотичен... Какво трябва да олицетворяват те, какво ни карат да си мислим щом ги погледнем, вдъхновяват ли ни? Със сигурност гореспоменатият привлича повече „скейтъри”, отколкото съзерцатели. И това не е случайно – от него няма смисъл. Той не вдъхновява, той е спомен от мрачни за достойнството и свободата на българския народ времена - мрачни, защото тази същата свобода беше заменена за евтини социалистически придобивки, той ни кара да си мислим единствено как да го махнем оттам. Защото това не е паметник на загиналите руски войници на родна земя през Втората световна война. Това е символ на отнеманато на основните човешки права и свободи и загубата на държавен суверенитет в стремежа да заздравим някогашната „братска” дружба. Този паметник не е сложен там, за да ни кара да искаме да бъдем по – свободни, а за да ни напомня, че продадем ли свободата си за хляб, то трудно ще си я върнем обратно.
Изглежда обаче обществото ни има един особен белег – устойчиво е в способността да забравя някои от своите най – ярки личности. А що се отнася до издигането на фалшиви идоли, то то става със същия ищах, с който изтриваме от паметта си хората, които са искали да ни направят по – свободни. И заради това от едно от пловдивските тепета ни гледа Альоша, а не Левски. Струва ми се, че нарочно искаме да избягаме от идеята да бъдем свободни. Какъв по – добър сивмол на това ни бягство от паметника на съветската армия.
Мнозина вероятно не знаят в детайли кой е Георги Марков и защо името и ликът му са толкова важни за съвременна България. Затова вероятно отговорни сме всички. Идеите му носят онзи красив дух на човешката свобода, който е движеща сила на прогресивните общества навсякъде по света. Те са олицетворение на стремежа за отхвърляне на последното българско робство, заредени са с мечтата на възрожденците за общество, изградено върху индивидуалните свободи и върховенство на закона. Те са олицетворение на всичко онова, срещу което застава паметника на съветската армия.
Днес обществото ни е изправено пред важен избор – дали ще предпочете да си спомня за подареното псевдоблаженство и липсата на какъвто и да било избор или ще сподели стремежа на Георги Марков към истинска човешка свобода.