Сещате се за онзи огромен монумент в центъра на София, близо до Народното събрание, точно този, да, пред който децата се събират да карат скейтборд. Ето, видяхте ли, вече със сигурност знаете за какво говоря.
Всеки път, когато мина покрай него, се замислям какъв е смисълът на паметниците – исторически, политически, патриотичен... Какво трябва да олицетворяват те, какво ни карат да си мислим щом ги погледнем, вдъхновяват ли ни? Със сигурност гореспоменатият привлича повече „скейтъри”, отколкото съзерцатели. И това не е случайно – от него няма смисъл. Той не вдъхновява, той е спомен от мрачни за достойнството и свободата на българския народ времена - мрачни, защото тази същата свобода беше заменена за евтини социалистически придобивки, той ни кара да си мислим единствено как да го махнем оттам. Защото това не е паметник на загиналите руски войници на родна земя през Втората световна война. Това е символ на отнеманато на основните човешки права и свободи и загубата на държавен суверенитет в стремежа да заздравим някогашната „братска” дружба. Този паметник не е сложен там, за да ни кара да искаме да бъдем по – свободни, а за да ни напомня, че продадем ли свободата си за хляб, то трудно ще си я върнем обратно.
Изглежда обаче обществото ни има един особен белег – устойчиво е в способността да забравя някои от своите най – ярки личности. А що се отнася до издигането на фалшиви идоли, то то става със същия ищах, с който изтриваме от паметта си хората, които са искали да ни направят по – свободни. И заради това от едно от пловдивските тепета ни гледа Альоша, а не Левски. Струва ми се, че нарочно искаме да избягаме от идеята да бъдем свободни. Какъв по – добър сивмол на това ни бягство от паметника на съветската армия.
Мнозина вероятно не знаят в детайли кой е Георги Марков и защо името и ликът му са толкова важни за съвременна България. Затова вероятно отговорни сме всички. Идеите му носят онзи красив дух на човешката свобода, който е движеща сила на прогресивните общества навсякъде по света. Те са олицетворение на стремежа за отхвърляне на последното българско робство, заредени са с мечтата на възрожденците за общество, изградено върху индивидуалните свободи и върховенство на закона. Те са олицетворение на всичко онова, срещу което застава паметника на съветската армия.
Днес обществото ни е изправено пред важен избор – дали ще предпочете да си спомня за подареното псевдоблаженство и липсата на какъвто и да било избор или ще сподели стремежа на Георги Марков към истинска човешка свобода.