Пламен Дойнов, 22 октомври
Точно преди 50 години - на 23 октомври, една студентска демонстрация по улиците на Будапеща за часове се преобразява в народно въстание срещу комунистическата диктатура. За около месец целият свят се залепя за радиоапаратите и се опитва да долови какво се плъзга по вълните на ефира - корабът на свободата или гъсениците на съветските танкове. Известно е, че идват гъсениците и изяждат всички ябълки. Но унгарският подвиг от есента на 1956 г. остава завинаги в колективната памет на народите - като незаличим белег, прорязал лицето на Източна Европа.
И все пак емблемата "1956" за различните народи отключва различни спомени. Ако за унгарците тя неизбежно се свързва с възвишения им порив за свобода, а за поляците с бунтовете в Познан, то в България зад 1956-а се мержелее сянката на Априлския пленум и началото на властта на Тодор Живков. Разбира се, в отделни лични спомени ще изникнат весели моменти ( сватба или раждане на дете ) или ужасни епизоди като възстановяването на лагера в Белене.
В есето си от 70 - те години " Унгарската есен " Георги Марков прозорливо пише за смазването на унгарското въстание : "Внезапно и категорично до всички нас в Източна Европа историята изпрати своята истина - ЧЕ СМЕ ОБРЕЧЕНИ." Подялбата на света в Ялта се осъзнава през 1956 г. с трагическа яснота, но именно на този фон бунтът на един народ срещу предопределената му от други съдба изглежда толкова сюблимен. Затова днес светът участва в безпрецедентното отбелязване на унгарския подвиг. Защото вижда в саможертвата на обречените една от причините за собствената си промяна.
Всеки народ си има събития от своята история, в които след време се оглежда целият - разпознава се като едно колективно тяло, набавя си единство, изработва своята идентичност. Става дума за общо ретроспективно споделяне на върхови исторически моменти. Това са символични прагове на историята, които след като бъдат преминати, както гласи клишето, народът вече не е същият.
Какво можем да изберем от историята на Народна република България (1946 - 1990) , в което да се разпознаем всички? Днес не различаваме дори един-единствен момент на общобългарско колективно сбъдване в епохата на комунизма. Руският патриарх Алексий ІІ още през 1994 г. поиска прошка от унгарците за съветската агресия. Можем само да мечтаем, че някога ще поиска прошка и от българите. Няма за какво. Нас съветски танкове не са ни газили. Но вместо да се отдаваме на самосъжалителна народопсихология, по-добре да припомним конкретни имена и случки, с които да извикаме образите на българската воля за свобода.
Да признаем личния подвиг на поета Йордан Русков, който през 1956 г. нелегално разпространява листовка със стихотворение в подкрепа на унгарското въстание. Тя му струва 7 години затвор. Да възкресим имената на онези студенти, които пишат по стените на своя институт лозунга: "Вън съветските интервенти от Унгария." Да припомним думите на Георги Марков, с които разобличава бездарието на комунистическата система и плаща за това с живота си. Нека някому това да изглежда незначително на фона на унгарското въстание. Но вместо да се позовем на липсващия Голям подвиг, търпеливо да се вгледаме в "малките" прояви на морален стоицизъм, в епизодичните избухвания на несъгласието и човешкото достойнство. Да събираме име по име, жест по жест българската чест. А за прошката - нека забравят.